Приключение до Сините камъни в Сливен

От малък имам мечта… Да пътешествам… Да тръгна без път и посока, осланяйки се на късмета, да ме заведе на красиво и дивно местенце… Трябваше само вдъхновение, да направим това пътешествие… А щом си пожелаеш нещо.. то ще се сбъдне…
С вдъхновението да тръгнем със “затворени очи” по “незнайна пътека” в уречения ден и час бяхме на Гарата… там от където са почвали толкова пътешествия, преди забързаното време на автомобила да убие романтиката от пътуването. Идеята – хващаме първия потеглящ влак и слизаме на 7мата спирка… Независимо къде ще ни отвее вятъра.. а там ще търсим хубави кадри, хубаво време, а ако ги няма.. ще остане хубавото прекарване и разходка…
Е първият влак беше бързият за Бургас… а седмата спирка се падна .. гара Сливен… Кой казва, че нямало провидение… никога не бях стъпвал в Сливен, а “Сините камъни” са ме примамвали години наред… Ето шанс да ги видим, а защо не и да ги снимаме…
Романтиката в пътуването с влак все още е има… опитайте… Около теб насядали хора, всеки зает с неговите си мисли, но надаващ ухо в разговорите на останалите, споделящи тяхното ежедневие, радости и проблеми. Атмосферата е някак непринудена, след първите 15 минути всички в купето сякаш се познаваме… дори снимането с големия “хобектив” не прави впечатление на околните…

[image_frame style=”framed_shadow” align=”center” width=”600″ height=”400″ alt=”Приключение до Сините камъни”]http://nsirakov.com/wp-content/uploads/2014/04/01.jpg[/image_frame]

Но по-интересно е навън, зад прозореца… Седнал на удобната седалка, леко унесен в монотонния тропот на колелата, оставяш мислите си да се реят и да отлитат, както отлита околния пейзаж около теб. В миг забравяш ежедневието си, проблемите и грижите и се потапяш в красотата на природата… А тя щедро разкрива ескизи, невидяни преди…
Слез дългата зима окото търси успокояващата ласка на зеленото… а околните поля са се ширнали в свежа зеленина. Времето бе леко намусено, на моменти дъждовните капки ни поздравяваха за смелостта ни да потеглим безгрижно в неизвестна посока, но навсякъде около нас се усещаше свежестта на настъпващата пролет. Цъфналите храсталаци в синорите, разделящи нивите само допълваха красотата на пролетта.

Вълшебната Марица набързо ни изпрати по живо, по здраво.

Малки, спретнати гарички преминаваха край нас, а началник гарите седяха изпънати в стойка “Мирно” и ни поздравяваха.

Свежите пролетни облачета и топлите мартенски лъчи превръщаха дори скучния градски пейзаж в запомняща се картина.

Вълнуващо е да виждаш светът около теб през прозореца на влака. Всичко отминава за секунда, и пред визьора ти е нова, често интересна гледка. Ако не внимаваш – моментът е излетял завинаги. Тук раздрънкан Мерджан с мургав “шифьор” чака да отиде към нивата, там симпатичен път, потънал в прах и самота, с дупки като лунен пейзаж, за миг преминава през влака.. а той не спира дори за миг… и новата гледка се ширва пред теб.

[image_frame style=”framed_shadow” align=”center” width=”600″ height=”400″ alt=”Приключение до Сините камъни”]http://nsirakov.com/wp-content/uploads/2014/04/IMG_3732.jpg[/image_frame]

Стар овчар ни даде път с поглед, премрежил очи в мечти по отминали години, живописен катун бе тръгнал на набези, малък порутен кантон нашепваше за отминалата слава, когато е бил крайъгълен камък за върволицата пътнически и товарни влакове.

[image_frame style=”framed_shadow” align=”center” width=”600″ height=”400″ alt=”Приключение до Сините камъни”]http://nsirakov.com/wp-content/uploads/2014/04/13.jpg[/image_frame]

Залепен на прозореца не усещах как минутите изтичаха в часове и сякаш за нула време се оказахме на гара Сливен. Овехтели надписи ни пожелаха приятен ден, а едно бързо такси ни отведе направо на лифта за Сините камъни… не биваше да губим време, за съжаление лифтът не е предвидил, че най-хубавото фотографско време настъпва след 19 часа… и затваряше в 16:30…

За мен, първото впечатление от “Сините камъни” беше, че те са… жълти… Може би от игра на светлината или от многото лишеи и мъхове, обвили скалите, но цветът е сивкаво жълт. Независимо от цвета обаче, скалите над Сливен те оставят без дъх. Сякаш за секунда си се пренесъл в Алпите, някъде между Доломитите и Южен Тирол. Застанал на върха на скалите, дишаш с пълни гърди от студения, но кристално чист въздух и сякаш във вените ти започва да пулсира кръвта на муфлона и дивата коза, иска ти се да се катериш по ронливите скали, да скачаш от една урва на друга, да полетиш…

[image_frame style=”framed_shadow” align=”center” width=”400″ height=”600″ alt=”Приключение до Сините камъни”]http://nsirakov.com/wp-content/uploads/2014/04/IMG_3800.jpg[/image_frame]

Уникален е Балканът с неговия суров чар. Кара те да се чувстваш свободен, зареден, освободен от грижи и злободневие. Родопите са красиви, Средна гора е нежна, но Стара планина е величествена с първичната си красота на острите зъбери, с жаждата за живот и енергията, която се улавя от всяка бука, всяко борче, всяка тревичка, намерила сили да закрепи коренчетата си в твърдата гръд на скалите. Тук е домът на гордия орел, на мишелова, вперил взора си далеч надолу, недостъпен за всичко, освен за очите на тези, които искат да му се полюбуват отдалеч.

Малката лифт станция се губеше между скалите, като детска играчка кацнала на склона. В низината Сливен трептеше в задушна мараня, докато горе резлив студен вятър изпращаше зимата. Тежките влажни купести облаци не спомагаха за красиви снимки, но окото можеше свободно да се наслаждава на дивната красота на скалните образувания.

[image_frame style=”framed_shadow” align=”center” width=”600″ height=”400″ alt=”Приключение до Сините камъни”]http://nsirakov.com/wp-content/uploads/2014/04/DSCF0671.jpg[/image_frame]

Долу в ниското пролетта завършваше, цветът вече се губеше по овошките и малки листенца се показваха по всички клончета, докато горе само най-смелите пролетни цветчета напъпваха като “пуканки”. нежни иглики скромно навеждаха главички пред поривите на вятъра, а красивите пъпки на “Кукувичето грозде” весело се подаваха над земята и допълваха цветната палитра на зелените поляни. идеше ни да се овъргаляме в ароматната пролетна трева, да напълним дробовете си с аромата на природата.

Неусетно минаха 2 часа, и часовникът неумолимо сочеше затварянето на лифта. Не бе възможно да се види всичко само за няколко часа, затова на другата сутрин още в ранни зори поехме към скалите наново. В подножието на лифт станцията намерихме малка указателна табела, за голяма Сливенска забележителност – “Халката”. Наред с геологичните особености на това скално образувание, табелата разказва и за интересни легенди, свързани с тази скала… как да не се качиш да видиш. Пътеката се вие покрай красиво поточе, разказващо с ромона си за срещата си с пролетта. Какви ли сладки тайни е разкрило на тези, които могат да си говорят с него. От него лъха прохлада и свежест. Малки скали по пътя му го даряват с причудливи водоскоци. Пътечката е тясна, но много приятна за разходка. Около и над теб клоните на дърветата те обгръщат със зелен свод, който през лятото гони жегите далече.

“Халката” е красива, сякаш изсечена от ръката на скулптор, а не дело на природните стихии… Красиво се вписва в ландшафта на Сините скали, чудесен преден план за бъдещи фотографии. Скалата е висока около 7-8 метра, почти антрацитно черна. над нея има голям скален масив, любимо място за лудетини търсещи си белята от високо… а полегат склон със зелена тревица е чудесно място за пикник… Има поставени масички, а от далече всичко малко наподобява на Мачу Пикчу… Ех само да се пазеше повече от туристите…

Улисани в красотата на Сливенската перла в короната на Стара Планина съвсем забравихме за времето. А то неусетно се беше изнизало, та забързани и задъхани се върнахме на гарата…. с 5 минути закъснение…. Но с помощта на автобусите по маршрута Бургас – Сливен – София и с верни приятели се прибрахме навреме в Пловдив, поуморени, но доволни от пътешествието…

За м3н